#Амалфи#блог#екскурзия#Италия#места#Позитано#пътеводител#пътепис#пътуване#разказ#снимки#travel#Traveldiaries
Вечното лято край Амалфийското крайбрежие | Travel Diaries: Amalfi Coast I
Част I
Средата на август е, а с господина планираме пътуване през есента, около рождения ми ден, с което той изобщо не ми помага - навит е на всичко, на всяко място и всяко време, само да му кажа колко пари трябвало да даде и да запазвам. Аз си късам нервите, защото съм везна - как ще реша сама къде, кога и как ще ходим? Не мога! Скролвам из инстаграм, прехвърлям travel страници, от снимка на снимка, от профил на профил и ХОП, попаднах на красива гледка към Позитано, каквато самата аз по-късно щях да заснема. Обръщам телефона и троснато питам: "Там?". "Еми окей", ми се казва и отварям лаптопа да купувам билети...
Този път не планирам много, нямам и време от работа, летни пътувания, морета, още работа и рождени дни. Знам къде ще ходим, болна съм запазила и място за спане, отделила съм 2 часа да видя как се стига от летището до това място и как се стига от въпросното място до всяка точка, която искаме да посетим – Помпей, Неапол, Амалфи (оставили сме Капри за следваща самостоятелна ваканция)... и дотук стига планирането. Нито знам какво има по тия места, което си заслужава, нито знам дали ще го видим.
Остава месец до пътуването и решавам да проверя прогнозите, че се сещам, че съм избрала най-есенните дати за пътуване, когато времето не е сигурно какво иска да бъде - лятно ли, зимно ли. Виждам, че от 6-те дни, в които ще сме там, всеки ще е дъждовен, че даже някои гръмотевични, а преди и след това слънце, пек, кеф. Ядосвам се, идва ми да ревна и затварям лаптопа. Остава седмица и решавам да повторя упражнението и... изненада! 25 градуса в 5/6 дни и шанс за дъжд в един ("Супер! Тогава сме в Помпей!", бързо нагласям графика). На летището сме прекалено рано и се възползвам: отварям foursquare и tripadvisor и маркирам места, които трябва да се видят и заведения, които да се посетят.
Летим с директен полет на Wizz до Неапол, откъдето ще хванем влакчетата Circumvesuviana до Соренто. Казвам Соренто, но всъщност B&B-то ни се намира в края на Сант Аньело, на входа на Соренто и на пешеходно разстояние от центъра на любимата туристическа дестинация на англичаните. На гарата в СА ни посреща хоста от B&B - симпатичен италианец на средна възраст, обиколил половината свят, но завърнал се да се занимава с туризъм в родния си град. По пътя към апартамента ни залива с информация за местата, покрай които минаваме, местата, в които си струва да хапнем и пийнем и къде можем да пийнем вкусно вино. Оставяме багажа и веднага излизаме да експлорваме Соренто, защото е почти залез, а ние се притесняваме, че друга възможност да разгледаме града няма да има.
Соренто е доста популярен курорт сред англичаните (и американците) на и над средна възраст, затова е повече от обичайно да чуваш само английска реч, разхождайки се из центъра на градчето. Атмосферата в центъра на курорта е неповторимо италианска - тесните улички, красивите стари сгради, пицариите на всеки ъгъл и всички тези лимони...
В цяла кампания ще ги видите и навсякъде ще ви кажат "тук са най-хубавите". В Соренто расте типичен за региона месест лимон с изключителен аромат и богат вкус, който се използва в създаването на лимончелото (което е местния специалитет) и се изнася в страни в цяла Европа. Заради спецификата на почвата в региона (thanks, Vesuvius), мястото се оказва супер благоприятно за отглеждане на лимони - дори на места, на които не може да вирее никакво друго растение, лимоните растат, жълтеят и красят местността. Ако тази минута за реклама ви впечатли - не пропускайте да опитате лимончелото или, ако не си падате по толкова наситен лимонов вкус, то задължително вземете sfogliatella с лимонов крем - изразът "да си оближеш пръстите" е измислен заради този десерт.
Прибираме се по пенсионерски в 22:00 ч., защото сме станали в 04:30 и се притесняваме, че час повече навън ще означава да проспим деня, посветен на Позитано. След бърза закуска с кроасани и вкусно италианско кафе, любезно предоставено от домакина на B&B-то ни, тръгваме обратно към Соренто, откъдето тръгват небезизвестните SITA автобусчета - единствения градски (или по-точно междуградски) транспорт, обслужващ амалфийското крайбрежие. Искаше ми се да напиша публикацията по-рано, преди да съм забравила цените на билетите, но уви - мисля, че бяха около 10 евро, срещу които получаваш цял ден движение по линията на автобусчетата - до Амалфи, от Амалфи до Равело и обратно до Соренто. "Единствения публичен транспорт?" ще се запитате изумено - ами.. да, единствения и има защо. Пътят е безумно тесен, шофьорите в района са повече от професионалисти и след половин ден мрънкане колко лошо карат всички, разбираш, че всъщност тези хора наистина са напълно луди, защото никой нормален човек не може да свикне и да се приспособи към това движение. Автобусчето пътува час и половина от Соренто до Позитано - ако искате, можете да продължите директно до Амалфи и да разгледате крайбрежието в обратен ред, което ще е супер удобно през деня, когато ще избегнете тълпите, но супер неудобно на връшане, защото е гарантирано, че ще трябва да издържите последния час и половина от Позитано до Соренто прави... а това не го препоръчвам.
Днешното туристическо Позитано преди само 100 години е било просто рибарско селце - все така спиращо дъха, но доста по-спокойно и със значително по-малко туристи. Може би, ако не беше Джон Стайнбек, градчето щеше да си остане скрита перла на амалфийското крайбрежие. От момента, в който през 50-те години на миналия век, писателят пише за него в Harper's Bazaar, Позитано се превръща в любима дестианция на по-заможните западни туристи. Днес е значително по-лесно да стигнеш до него и макар Позитано да остава скъпа дестинация, то е заобиколено от къде-къде по-достъпни такива, от които спокойно можеш да стигнеш до него.
Снимките не лъжат - Позитано е точно толкова красив на силно обработени с Lightroom фотоси, колкото на живо. Най-впечатляващо за мен беше, че наистина водите по брега му са толкова пълни с корабчета, яхти и лодки, колкото и на снимките - откровено мислех, че това е Photoshop. :) Слизаме на втората спирка и тръгваме директно надолу към Marina Grande - може би най-популярното място в града за всички, които имат Instagram профил, защото това е и най-предпочитаната точка за снимки на блогърите. Трудно е да преценя дали гледката от пътя надолу към плажа е по-впечатляваща от гледката долу от пристанището към градчето зад теб.
По пътя надолу спираме през китна сладкарница, от която господин гадже взима поредната сфолиятела, а аз се спирам на cannoli с пистачио (който ме познава знае, че ми е слабост). Осъзнаваме, че изобщо не сме подходящо облечени за дестинацията - в Позитано е около 28 градуса, хората са по къси панталонки, летни рокли и бански, носят шапки и очила, а ние даже сме си взели якетата - за всеки случай, да не ни стане студено... Изтиквам напрежението и неприятното чувство, че съм overdressed (съвсем буквално) с моята миди рокличка с дълъг ръкав, спирам на една сергия да си взема фейк слънчеви очила и вода и с усмивка и вкусно шам фъстъково-шоколадово каноли продължавам бавната разходка надолу по каменистите улички на Позитано.
Спираме на плажа и се обръшаме назад, като опитвам да запечатам максимално много картини в главата си на гледката, която се разкрива пред нас. Решили сме още преди да отидем, че Позитано не може да бъде запечатано от първия път, затова задължително ще му отделим още едно посещение, за да потънем във вътрешните улички, да изпием кафе с гледка към морето, да поседим да събираме слънце на плажа... нещата не се развиха съвсем по план, но за това в друга публикация. :)
Позитано наистина е вълшебно! И Стайнбек го е описал много добре - не осъзнаваш къде си и какво виждаш, докато не си тръгнеш. И докато попивам жадно всяка шарена къщичка, всеки жълт лимонен акцент и всяка вълна в морето, романтиката е убита от прокрадващото се чувство за глад. За щастие, с господина сме погледнали предварително в tripadvisor & foursquare заведенията в района и знаем точно къде ще отидем. Отправяме се обратно по хълма към спирката и следващата дестинация от пътуването - Праяно. Придвижването до там се оказва истинско приключение, достойно за отделна публикация тук, но няма да отделям толкова време на SITA Bus. :) Разбираме, че на входа на селцето се намира страхотно бистро, за което, за щастие, знаят само най-върлите tripadvisor потребители, но всички са категорични: пастата е божествена! Решаваме сами да се убедим в това с класически талиателе болонезе за мен и спагети с морски дарове за господина. Разбира се, в Италия виното е национално богатство, затова всяко хапване е придружено от чаша бяло или червено - според градусите на въздуха. :)
Праяно е абсолютната противоположност на Позитано - обичам спокойствието, но спокойствието там граничи с това на някое северозападно селце в България. На фона на Позитано, Праяно е доста занемарено и пусто място, което, за сметка на това, предлага много по-изгодни оферти за нощувки. Но и много по-малко.
Следващата спирка на автобусчето ни е Амалфи, за който аз се вълнувам безумно, защото още преди да съм го видяла с очите си, усещам, че това място ще ми допадне най-много. Не сбърках. Въпреки че отново имахме затруднения със стигането до там, Амалфи отговори на очакванията ми и надхвърли всичките ми представи! Абсурдно е как три градчета, толкова близки едно до друго, с една и съща атмосфера и дух, могат да бъдат толкова различни и да носят толкова различни емоции и усещане. Амалфи е главният и визуално най-стар от трите споменати, най-автентичен и, изненадващо за мен, в периода, в който посетихме, най-популярен сред туристите. Тъй като туристическата му част е значително по-малка с една основна главна улица, пресичаща града от брега навътре, е доста по-пренаселен и пробиването на път по улицата е значително по-трудно, отколкото в Позитано.
Въпреки това Амалфи е незабравим, красотата му недостижима, а емоцията, която оставя у теб - неописуема! Тъй като това е последната ни спирка за деня, си позволяваме да му отделим повече време. Аз вече нямам търпение да изям първото си джелато на италианска земя за тази година, затова влизам в първата джелатерия, която виждам на площада и сядам на фонтанчето в центъра му да се насладя на задължителното джелато с шам фъстък, красивата гледка към катедралата. Или казано по не-блогърски - седнахме да си починем, защото 40 минути на крак в SITA Bus по тесните амалфийски улички е истинско изпитание за духа и тялото. :)
Разходката ни приключи със смелото решение да си вземем лимончело от сергийка на главната уличка, въпреки че и двамата не си падаме по ликьорите. За сметка на това, аз обожавам лимоните, което създава поредната пречка в разходката ни - не мога да се откъсна от десетките магазинчета с бонбони, сладкиши, напитки, сувенири и дрехи с лимонови мотиви. :)
Вече минава 7, а имаме над 2 часа път обратно към Соренто, където сме решили, че ще вечеряме. Първо, защото е доста по-евтино от Позитано. Второ, защото има доста по-голям избор и по-високо оценени заведения. И трето, просто защото на пълния ми с паста стомах завоите обратно до Соренто няма да му понесат.
*следва продължение* :)
0 коментара