Оше в началото на месеца си бях подготвила списък със "задължителна литература", направих една хубава поръчка в ozone, но през месеца изскачаха по-интересни и по-интересни книги и в един момент леко се затрупах. Макар далеч да не достигнах рекорда си от миналия месец, приключих февруари с 6 прочетени книги, от които 5 бяха над 400 страници.

Който ме познава, знае каква мъка беше откриването на тази отдавна изчерпана книга. Истинска драма в няколко епизода - търсих в групи, в книжарници из цяла София, във форуми и накрая я открих... в Перник. Оказа се, че имам афинитет към изчерпани тиражи, защото "Светлината..." само зададе тона за следващите ми книжки през месеца...

Книгата е отличена с награда "Пулицър" за 2015 година и не случайно. Постига невероятен фурор, изчерпва се за месеци, а всеки път като попитате в някоя група дали някой я има, успяват да ви я измъкнат под носа. И вместо да се откажа, аз още повече се надъхах да я намеря и прочета. Историята се завърта около Втората световна война и живота на две напълно различни човешки съдби - парижанката Мари-Лор и германецът Вернер. Има уловка, но може ли без такава - Мари-Лор е сляпа и живее сама с баща си, ключар в Националния исторически музей. Вернер е сирак и живее в сиропиталище в малък миньорски град с по-малката си сестра. Сюжетът проследява паралелно тежките истории на двете деца през годините на войната, перипетите и изборите, които животът им поднася, разказът е наситен и динамичен, а книгата се чете много лесно и бързо. Определено е най-добрата книга, която съм прочела от началото на годината. Ако успеете да я намерите - възползвайте се!

Това беше първата ми среща с Нийл Геймън, на когото съм хвърлила око от много, много време. Не знам, обаче, дали се спрях на правилната книга - имах сериозен проблем със сюжета, който ми остави горчив послевкус, напук на брилянтното писане на автора. Геймън е страхотен разказвач, изключително увлекателен, трябваха ми не повече от 20 странички, за да се зарибя и да не искам да оставям книгата. Ако не се лъжа, "Американски богове" спада във фентъзи жанра, като интересното е, че вплита елементи както на комедия, така и на хорър - Нийл Геймън много успешно вкарва някои много дарк нотки в историята. През цялото време цареше усещането за тягостна и мрачна атмосфера, породена от гнева на "старите" Богове и желанието им за мъст и надмощие. "Американски богове" е комбинация от истински факти, фентъзи нотки и много, много митология, като историята се върти около тихия и потаен Шадоу - току-що излязъл от затвора мъж, искащ само да се върне у дома и да живее спокойно с жена си, докато не научава, че тя е загинала в катастрофа. В този момент, като всеки нормален човек, Шадоу губи посока и смисъл и е готов да се захване с каквото и да е, което е способно да разсее мъката му и да осмисли съществуването му. Не искам да издавам нищо от сюжета, затова препоръчвам да прочетете сами, ако си падате по подобни истории.

Децата обичат цирка, по същата причина, по която обичат Дядо Коледа или "Хари Потър" - дава им дозата вълшебство, от която се нуждаят, за да е пълноценно детството им. Циркът е такъв - вълшебен, мистериозен, красив. За възрастните е дори повече. Той дава шанс да се откъснеш от монотонната и лишена от всякаква магия реалност и да надникнеш в паралелен свят, да избягаш от ежедневието в света на чудесата. "Нощният цирк" е книга, която те завладява от първите редове - няма човек, който да не е останал безмълвен и омагьосан от историята за Цирка на мечтите, появяващ се без знак, без реклама, без време, отворен само през нощта и открехващ врата към свят, който е трудно да повярваме, че съществува. Зад кулисите на шатрите, обаче, се разразява ожесточена битка между двама магьосници, изправили един срещу друг двамата си най-ценни ученици. За Селия и Марко изходът е само един - смъртта на някой от тях, но те не го знаят и допускат най-голямата грешка - влюбват се... но пък какво е магията без малко любов? :) Или пък беше обратното...?

"Нощният цирк" е masterpiece, chédeuvre, вълшебен, мрачен и завладяващ! Невероятен дебют за Ерин Моргенстърн, която съвсем наскоро публикува и втората си книга, която вече нямам търпение да прочета (очаквайте в мартенските четива).

След краткото лирическо отклонение в черно-бялата шатра на Cirque des Rêves, се прехвърляме отново няколко десетилетия напред във времето, в разгара на Втората световна война. Всички са чували за "Титаник", но колко от вас знаят за "Вилхелм Густлоф"? Германски круизен кораб, който в края на Втората световна война се превръща във военен транспортен кораб, който трябва да извози огромно количество военни и цивилно население далеч от днешна северна Полша, застрашени от наближаващата Червена армия, в изпълнение на т. нар. "операция Ханибал". Книгата проследява историята на странна група хора - бежанци, инвалиди, поляци, престъпници, бягащи от нацисткия военен парат. Във време на пълно отчаяние, в което всеки от героите е готов да посрещне смъртта на всеки ъгъл, колоритната група преминава през какво ли не, за да се добере до бреговете на Балтийско море, без изобщо да предполага, че ще намери съдбата си в средата на ледените балтийски води. "Вилхелм Густлоф" е потопен от съветска подводница, като се смята, че в инцидента са загинали около 9 000 - 10 000 души, което го прави най-смъртоносното потапяне на кораб.

В началото ми беше трудно и, признавам, неприятно да свикна с този тип писане, тъй като историята се разказва от името на 5-6 човека, в отделни глави, всяка от които по страничка-страничка и половина. С развитието на сюжета, обаче, главите станах по-дълги, разказът потече по-гладко и към края вече ме беше спечелила.

Рута Сепетис издаде и втора книга, "Фонтани на мълчанието", в подобен стил, която от февруари може да се намери и на българския пазар, издавана от Ciela.

Понеже ми омръзна да се обяснявам, казвам за последно - тази книга я имам от точно 6 години, като я взех малко след като я преведоха и веднага започнах да я чета. Силно вярвам, обаче, че хващайки книга, трябва да си готов за нея. Наистина готов. И не говоря само за "съзряване" - всяка книга, особено по-тежките, изискват правилната психическа нагласа. Нещо, което тогава нямах, което пък доведе до това, че книгата ми повлия много по-тежко, отколкото очаквах и ми се наложи да я оставя в средата. Не защото не беше добра книга, напротив, знаех, че чета произведение, което ще се нареди сред любимите ми, още докато го правих. Затова и сега, след като бях подгряла с други книги за войната, доста по-лесно влязох в темата и историята. Преди години, като я започвах, ми се стори много трудна за четене в началото - не ми храесваха темповете, с които се развиваше действието и ми беше дори отегчително на моменти. Сега, обаче, много по-бързо свикнах и минах през това, може би знаейки колко е важно за същината на разказа. Ако все още има човек, който не знае историята, разказвач е Смъртта, а действието се развива в Германия на Третия райх. Главен герой е Лизел - нашият крадец на книги. И, ще си позволя да цитирам анотацията:

О, Бакман. Това ревю ми е най-прясно в съзнанието, защото затворих книгата снощи (част от публикацията написах още през февруари). Не мога да опиша с думи чувствата ми към "Бьорнстад" и Бакман като автор. Един от най-талантливите писатели днес за мен, Бакман успява да ми напълни сърцето, а след това да го пръсне на хиляди парченца. С всяка своя книга! "Бьорнстад" е история от две части за малкото, забравено от всички градче в северна Швеция, което съществува благодарение на и за хокея. Цял град, на който сърцата туптят за спорта. За спорта като философия, наичн на живот и за историята на група млади хора, носещи на гърба си очакванията на целия град. На фона на цялото това напрежение, Бьорнстад е разтърсен от тежко престъпление, което променя живота на всички. Изключително реалистичен разказ, много добре пресъздаващ историите на хиляди млади хора по света. Какво се случва, когато свръхамбициозните ти родители (и цялата общност) очакват невъзможното от теб. Разказ за две момчета, идващи от напълно различна среда, всеки от тях стигнал до успеха по свой начин. Забележителна книга, която всеки трябва да прочете!