Нямам обяснение защо ми отне толкова време да напиша публикация, която трябваше да стигне до вас още преди 1 година (даже точно толкова време), но е факт, че така се получи.

Ако трябва да съм честна, имаше го и момента с "кой изобщо ще иска да слуша за нея", но не мога да изброя колко много хора ме попитаха "защо не говориш за нея в блога?". И реших да поговоря.

Мисля, че няма някой, който чете това и не знае коя е тя, но все пак: Ария е куче. С изключително човешки маниери, разбирания и очи. Ария е еквивалентът на палаво 5-годишно момиченце, което е пълно с енергия и живее, за да тича навън и да си играе в калта. Също толкова добра е в изразяването на любовта си към околните - нейните целувки са близане по ръце, крака, лице и всичко, до което се добере, а хапането ѝ е висша степен на признание и обич.

Моята купена Ария - да, купена - е немска овчарка на точно година и 3 месеца, вече се води на псевдо "зряла" възраст, но, въпреки че прякорът "Бебка" отдавна е забравен, тя си остава едно голямо бебе. Буквално и преносно. Други имена, на които отговаря са: Арияна, Арийка, Шуш, Шу, Шушана (мамо, теб гледам), Шушулка, Шушка, Момиченце, Дивачка и най-вече любимото ми Психа́рия, което не знам защо не е и името ѝ в паспорта.

Психария дойде при нас в много подходящ момент, но и много тъжен - след като кученцето ни почина от една страна имахме нужда да запълним "празнотата", от друга кварталът, в който живеем, предполага да имаме такова у дома. Аз имах повече свободно време - работех от вкъщи и можех да се грижа за нея, докато е още бебе, а беше и гадна, гадна зима (точно януарската, когато традиционно се случват най-отвратителните неща) и имахме нужда от нещо хубаво.

Отне ми точно една седмица да я намеря и без да съм я виждала на живо, тръгвайки към нея, знаех, че ще се прибера с кученце. Намерихме я в малко пернишко селце на края на света (по-близо до Сърбия, отколкото до София), където я бяха завели, заедно със сестричетата ѝ, след като пораснали прекалено много, за да бъдат гледани в апартамент в Младост. Разбира се, светът е малък и бързо се оказа, че с предишните ѝ стопани имаме общи близки познати и, съответно, сме попаднали на правилните хора. Прибрахме си я на 17 януари 2018 година - ден след като бе навършила 3 месеца.

Първата нощ с нея бях меко казано ужасена, защото бях забравила какво е да имаш малко кученце у дома, а и въпреки любовта ми към кучетата, непознатите такива наистина ме плашеха до смърт. Дълго се гледахме от разстояние, преди да я опозная и да посмея да я пусна да спи при мен. В този смисъл - аз я научих на много, но и тя много ми помогна да превъзмогна този страх. Сега, гледайки назад, много съжалявам, че още тази първа нощ не я качих на леглото и не си спестих мъките и безсънието - будеше се на всеки 30-тина минути, за да си играе с рамката на леглото ми (спа до мен на земята, на едно меко одеялце), да плаче за майка си, или да потича малко. Когато започна да спи до мен бе не по-малко забавно - тичаше на сън и, следователно, се будих с ритници или пък си слагаше главата на възглавницата ми и се будех от топло дишане в лицето ми и две ококорени очи срещу моите в тъмното.

Много хора ми се подиграват, че се държа с нея като майка, но само някой, който е отгледал животинче от бебе ще ме разбере и ще знае, че връзката между човек и бебе (без значение животно или човек) няма как да е различна.

Възпитаването на немска овчарка си е изпитание и за кучето, и за стопаните. Допитвах се до много хора, които се занимават с развъждане на породата, както и с много следене на Facebook страници на развъдници и училища за кучета. Много бързо успяхме да я научим на основни команди и бях поразена колко бързо и лесно разбираше какво ѝ говорим - реално, представите ми бяха доста занижени от каракачанката преди нея, която беше колкото голяма и мила, толкова и глупава. В момента вече водим разговори - аз ѝ се карам, тя ме говори, като направи беля се крие и не се показва докато не усети, че ни е минало, следва ме като сянка навсякъде и си позволява мааалко повече да се лигави, когато аз съм наоколо, което много дразни останалите. :D

Ария е глезла. Лае, говори като човек или по-точно бебе и мрънка като човек или по-точно жена... нон стоп. След като пръчките ѝ доскучаха, любимата ѝ вещ станаха топките, като през няколко месеца ѝ ги сменяме, защото ги пука за точно 2 часа и след това 3 месеца мъкне спукана топка в уста. Играе си с топката, идва да ни посреща с топката, дори като лае понякога лае с топката в уста. Абе, общо взето, голяма любов!

Също толкова много обича да унищожава играчките, които ѝ купуваме и да си яде одеялата, които ѝ даваме. Ненужно е да казвам, че последното вече просто не го правим. Не обича банята, но обожава къпането с маркуч през лятото, като водата ѝ е основен враг - види ли течаща чешма скача да я яде, види ли пусната пръскачка се хвърля върху нея, започнем ли да поливаме райграва - пред маркуча подскача немска овчарка.

И така вече една година това красиво животинче е част от семейството ни, пази ни (въпреки че звучи много мила, за непознати е звяр) и ни обича и ние я обичаме. 

Съвет към всички, които си мечтаят за кученце: направете го! Отговорност е, трябва да разполагате с време за него, но щастието, което ще ви даде, си струва. Приятел за цял живот. :)

A през това време можете да последвате Ария тук.